Тъжен ден

Веднъж протегнах аз ръка,
докосвайки кристалната вода
и образа ми в миг разби се 
на безбройни мънички стъкла.

Незнам защ, но малко натъжих се
и без да искам пророних аз сълза,
която във стъклата пак разби се 
превърната във изворна вода.

Исках всичко да забравя
исках образа да залича,
но останах там до края,
а исках силно да крещия...

Реката, толкова спокойна,
като стара мъдра госпожа,
извиваше се сред гората,
дарявайки с живот омайните цветя.

Аз я гледах дълго време,
седнала самотна на брега
и исках всичко да изчезне
в бездната на моята тъгa.

Слушах глухият и плясък
във крайбрежните скали
и тайничко аз пак мечтах си,
че всичко ще се промени.
Но уви, аз там седях си,
безсилна дори и на това -
да се зарадвам на живота
и на прекрасната река.