Приятелко моя 
        

Как си, приятелко любима?
Забравила ли си - кажи?
За нашето място любимо,
за тайната на нашите души?
Спомни си приятелко, ти моя,
за поляните осеяни с цветя,
- горите огласяни от птичи песни,
за полегналата там върба.
Колко часове прекрасни 
прекарвахме до онзи чист поток,
колко тайни наши е запазил,
колко мъка наша споделил.
За една пътека горска 
която никога не извървяхме аз и ти
пътеката разделяща гората - 
на наша и на този свят.
Спомняш ли си как минавахме по моста
и стъпвахме от другата страна
с ръце хванати с поглед тъжен 
който се разсейваше в мига?
Забравяхме защо сме ний отишли
май да забравим своята тъга
и тръгвахме по таз позната ни пътека,
а тя отдалечаваше ни от света?
Спомняш ли си как забравяхме за всичко
и как неусетно времето лети
и дорде се сетим ний да тръгнем
слънцето залязваше дори?
И вместо тъжни, мила моя
си тръгвахме с усмивка на уста
с букетче маргаритки,
с жълто цвете във ръка.
Понесени от спокойствието наше
търсели сме детелини с четери листа
и все с усмивка се обръщахме 
към тайната на наште две сърца.
И знам сега след толкова години,
и двете си мечтаем за едно -
ръка в ръка да сложим ние -
да станем пак с природата едно!