Самота 
        

Самотата ме обгръща,
 като пелерина - нощ
задушават ме сълзите,
да потекат ли тез сълзи?

Защо съдбата ми жестока 
продължава да ме реже като с нож?
Не и ли стигат толкоз рани,
та продължава да посипва сол?

Защо?
За кой ли път повтарям тоз въпрос,
но отговор тук няма - стаята мълчи!
Защо? - извиквам аз - Защо?
Но няма кой да чуе моя вик зловещ!
Няма! - вече няма!
Няма кой да ми протегне топла длан!

Ах, какво съм аз на този свят?
Една снежинка бяла потънала в калта,
слънчев лъч затулен от бурното небе,
стрък трева зелена под сивото небе?

Защо тогаз се чудя, че няма просто кой
да бъде мой спасител, да чуе моя зов?
Снежинката да хване като повей лек
и вместо в кал да падне - 
да стопли нечие сърце,
облаците да разтуря и тоз слънчев лъч,
да блесне над земята и да следва своя път.
Тревичката зелена аромат да отдаде
и не небето сиво - ръката на дете!

И пак - от страх от мъка.
от гняв горящ във мен 
питам пак съдбата -
защо, защо на мен?