Бягство

Безмъмлвна съм, не мога да извикам,
безсилна съм, ти всичко ми отне.
И мразя те, а силно те обичах.
Аз искам да избягам надалеч.

От себе си, от тебе, от света дори,
ще бягам дълго, дълго и без спир.
И някой ден далеч сред пустощта
с последни сили ще извикам: “Мразя те”.

Тогава ще простя и болката ще мине,
тогава ще усетя живота вътре в мен.
Ще бъда тъй свободна, ще литна със орлите,
и силно ще обичам отново някой ден.

Но спираш ме, защо, страхуваш се да бъдеш сам?
“Не тръгваи!”- заповядваш, а можеше да е молба.
Разбра, че си сгрешил, разкайваш се . . . . сълзи,
страхуваш се, болите, молиш се: “Прости”.

А болката във мен, тя няма ли значение,
обидата, тъгата, отнетата ми свобода,
безсънните ми нощи прекарани в терзание,
това, че душата ми изгаряше в страдание?

Аз тръгвам си и никога не ще се върна,
свободата ще обичам само.

Ти оставаш тук, във страх си окован,
оставаш, а сърцето ти превръща се в скала.