Празнота

Ден след ден потъвам в мрака,
изгубих всичко в своя свят.
Ти изтръгна ми душата
и повали ме във калта.

Ти бе за мене всичко свято,
аз свойта вяра ти дарих.
Обичах те, дарих ти нежност,
дарих ти обич и мечти.

“Любов, та тя не съществува . . .
изрече сигурен в това.
Нима ти моята не я почувства,
тя беше истинска, не бе лъжа.

Не ме обичаш, ти си безразличен,
обръщаш гръб и тръгваш си, добре.
Аз вече нямам сили да те връщам,
ти всичките до край ми ги отне.

И ден след ден стоя във самотата,
и вслушвам се до болка в тишината.
Пронизва се последната сълза,
остава в мене само празнотата.

“Любов, та тя не съществува,
“любов” – това е само дума,
която ние тъй изричаме
и никога във нея не се вричаме.