Смъртта на добротата

Той се бореше 
смело с морето; 
тъжен в сърцето, 
весел в душата. 

Беше сълзата 
стара приятелка, 
лоша позната, 
преодоляна. 

Тъмната рана, 
хич не зарастна 
с време пиляно 
по чужди желания. 

Жалко внимание 
не му и обърнаха 
в тежки моменти 
с мисли зловещи. 

Нямаше вещи, 
само копнежхи 
и идеали 
в мозъка снежен. 

Свежи клепачи 
пълнеше с мъка; 
мисли небрежни 
се бавно рушаха. 

А самотата 
не я доосмисли; 
искаше, искаше 
нещо безгрешно. 

С дрипи за дрехи, 
ставаше, ходеше, 
търсеше, нямаше, 
ядно се блещеше.

Сенки зловещи в 
безсънните ириси 
бяха пророци, 
бяха оракули. 

Ето, отиде си 
без земни пороци, 
дявола, дякона 
на добротата.