Преди година

Преди година бяхме там -
в Симеоново, във кафенето.
Писах ти; и само сам
не си допих със теб кафето.

Започнах бурно да мечтая,
загледан ясно в планината,
че аз съм с теб,

че ти си с мен, изгубени в мъглата.

Очаквах те и те проклинах,
година страдах в колебание,
година пълна със страдание,
година само от въздишки.

Кафенцата, шофьорски книжки,
студентството, вечерна дрямка,
тъй минаха под твойта сянка.

Нощта спокойна не спасява
духът, пленен от любовта ти.

Сънувах те. Веднъж заминах
отвъд пределите познати,
но ти се върна;
не ми говориш, но ме слушаш.
Шепнеш ми: "Бъди послушен."

Бъркаш рими със шегите.
Сам се люшках по вълните,
водени от самотата
и тъй все още ненавиждам!

Мразех те и се прекланях.
Между нас дали ще стане
нещо пламенно и дръзко?
Ние имахме задръжки и това ни провали!

Тридесет поредни дни
аз не можех да осмисля
туй, че може би ме мразиш.
Страдах подир тебе, страдах.

Страдам още, страдам вечно;
минах курсове, човечност;
пламенно при теб дойдох,
ти посрещна ме с усмивка
и отново ме обикна
и припомнихме си страстно
миналите времена.

Но пред мене - пак стена,
пълна със студенина:
нещо грешно съм направил!
Ти отново не признаваш
обичта ми непривична!
И отидох си отличник.

Ето, този ден дойде,
дванайсет месеца откакто
писах ти една поема.
И още искам с теб да вземем
прекрасната любов, която
година жива я отрови
и страстта превърна в злато.