Приказка за светлината – 14.10.03

Един ден както обикновено
Принцът се гмурнал в морето студено.
Той живееше само да поплува
Но нещо на дъното силно го развълнува.
Това бе малка черна мида
От слънчев лъч огрята и тъй жива.
Принцът протегна към нея ръка
А тя с молещ глас прошепна молитва една.
“Моля те,остави ме, тук съм щастлива
тук съм родена и тук е моята сила.”
Но принцът не знаеше езика на туй създание мило
Ровеше упорито с нетърпение диво.
Той я желаеше от цялото си сърце
И нищо но света не можеше да го спре
Най- после изплува той на повърхността
Победоносно стиснал в ръката си своята мечта
Останал без дъх отпусна се той на брега
Съзерцавайки с любов това съкровище сега
Уж, беше обикновена мъничка мида
А толкова топлина излъчваше и бе толкава красива
Бавно изчисти я от водораслите той
И силно притисна до сърцето си дара свой
В този миг мидата почувства неговата топлина
Сля се с душата му и бе пленена от неговата добрина
Тя разбра, че е там където винаги е мечтала
Открита от човека за който тъй много е копняла.
Малката мида започна бавно да се отваря
И в този миг чудо неописуемо стана 
От ярка светлина бе заслепен принца завчас
В треперещите ръце държеше своя божи дар
Сега той можеше да чува морето
Песента на птиците в небето
Историите които разказваше вятъра
И носеше в себе си духа на мечтателя
Слънцето грееше в неговите очи
Говореше с луната и играеше с хиляди звезди
И всичко това принцът осъзна
Че дължи благодарение на тази ярка светлина
През деня решаваше болежките на хората с лекота
А вечер се наслаждаваше на магията на своята мечта
Докато една вечер изтерзан от тревоги и проблеми
Завърна се в къщи и своя бисер не намери
Скоро умората над него надделя
Да го потърси отново на сутринта си обеща
С утрото принцът отвори очи с мисълта
Че нещо много лошо го е сполетяло сега
Приятели разтревожени с поредната неправда
Го грабнаха и той забрави за магията прекрасна
Дни на ред той търси своята мечта
Сълзи на отчаяние и болка покриха лицето му в нощта
“Защо не умеем да ценим това което имаме
и ненаситни все искаме ли, искаме
а после страдаме по това което дълго сме търсели
а то е било винаги до нас, но вече завинаги загубили.”
Сега принцът с какво го бе дарила съдбата
Но подвластен на малките проблеми загуби светлината
Принцът плачеше от безсилие и огромна вина
И се отправи към морето да търси своята изгубена мечта
А през това време мидата бе изхвърлена на брега
Вълните я подмятаха и си играеха с нея сега
Изпочупена , останала само седеф
Тя все още привличаше слънцето със своя изгрев
Едно малко момиченце докоснато от тази светлина
Протегна към нея своята детска ръка
То я сложи с нежност на малкото вратле
И тя почувства топлината и чистотата на детското сърце
Мидата отново бе щастлива
Сега тя отново бе харесвана, нужна и жива
Хората протягаха ръце да докоснат тази красота
А малкото момиченце вървеше с гордо вдигната глава.