Залез 

        

А умираше слънцето бавно 
пред очите ни в лятната вечер 
като гаснеща огнена лава,
като миг от безкрайната вечност.

А умираше слънцето тихо 
и пред него крилото на птица 
като сянка безшумна премина,
като черна огромна зеница.

А умираше слънцето тъжно 
като кораб заседнал в небето.
И потъна в оловния дъжд,
но после в алена диря просветна.

А умираше слънцето нежно 
с хладината на ласка вечерна-
като път извървян без надежда,
като обич от теб недарена...