* * *

Свикнала съм да бъда сама,
сама със самотата си,
обгърнала дъшата ми сърцето!
Всичко в мен ...
не мога да забравя не мога да спра!?
Искам да продължа напред,
но желанието ми за тишина не ме напускаше,
то ме водеше единствено към смъртта към гибелта!
Исках да обичам да бъда обичана,
но тази надежда се изгуби някъде в пространството!
Някъде там, където имаше само мечти, надежда!
Някога бях едно красиво цвете,
което имаше цялото щастие на света,
но той го срещна с истината и всичко бе фалшиво,
сиво!
Всичко бе тишина и самота!
Единствените ми приятели бяха сълзите
и пожълтелите листове, които се умножаваха ден след ден!