Раната

И тръгна си,
остави ме,
сама съм. 
Ти не си до мен,
боли ме тя, раната,
кърви, не спира,
от мъка душата ми умира.
А ти си там -
стоиш и я целуваш,
когато можеш към мен поглеждаш.
Но не. Не идваш,
стоиш си там,
аз виждам, че вътрешно си сам...
Гледаш ме мрачен, натъжен, 
опитваш се да уловиш моя поглед празен...
А аз, аз вече почти нямам рана
и мракът от лицето ми изчезна,
замених го с мъничко надежда.
Учуден си?
Какво и има, нали?
Не мога да те забравя,
но раната оздравява
и аз знам, че ще се оправя,
от мъката ще се отърся
но кога? - сама не зная ...