Не...

Не остарях. Не се съсипах.
С две думи - всичко преживях.
Когато в пропастта политах,
спасяваше ме дрезгавия смях
на Всемогъщия Магьосник,
надуващ позлатения си рог
и сипещ изобилие. Докосвах
със устни някой млад поток
(не го изпивах,само го целувах)
и пропастта затръшваше врати,
вбесена, недоволна...После чувах
как сипе ядно ругатни
по мой адрес. Как се заканва,
че някой ден във черния й ад
ще падна... И ще викам кански
от болка по изгубения свят...

Над пропастта, затрупана с надежди,
поникваха дървета и треви,
Магьосникът, повдигнал вежди,
разхвърляше с очи звезди...
Измислях им невероятни имена -
мелодии от песни на потоци...
Не остарях... Запазих си звезда...
И милиони незададени въпроси.