Ела, остани

Заскрежили нежните ресни,
зарили в очите скреж-вода
парещите чувства се вдълбаха
вдън небе, вдън земя.

И края златокъдър пропуснаха
влетели мечти от простора
и някак догониха, после пръснаха
гълъбите бели от кръгозора.

И няма я - моя невръстна желана любов!
Роди се, възкръсни от плама въжделен
и с деня на срещата наша, ти възроден
умий ръце о мене.

Проклета луна, забули се! Не мога
да страдам сега. Не мога да пиша, нощта
пръсна из сивкавото мокри пипала
и олюспени мечтания. До кога?

До кога ще виждам пламъка във жарта
и усмихната ще изтънявам пред красотата
на подарък, нищожно жалък
пред дар - дете...
Проклинам те!

Проклинам те за жадната ти същност
за леглото от празни мечти
за фарса-любов непорядъчност
за плътната стена от съдбите-лъжи..
О, проклинам те...

Ела, поне тази вечер остани...