Проклета

Притворила в очите си света
не мога аз да плача, ни да стена
и пак се случи, пак така,
и пак ти беше. Бе, но не за мене.

Разстлала три пъти постеля,
недочаках своя тържествен ден.
Прекръстих и целунах водата,
и засиях, закрачих по пътя Млечен.

О Юдопоклонно божество, о мрак,
въздесъща сила. Прости, пророчицата твоя
и със залък нежност възнагради я.
А, няма вече, няма сняг...

Как смешно е - крах и жалък пад,
любов и ироничната заблуда.
Би ли вдигнал падналият цвят?
Или би го откъснал и захвърлил?

И макар отново да почивам в мечта,
тупкалцето клето няма сила да спре,
туй що го Бога прокле...
..да съществува...