С хиляди очи

Някъде из треволяка нещо бляска и кръжи
точка светла там от мрака нещо май следи
щура се в свой си унес, даже съсредоточено,
после пък изчезва някак, за да грейне близо, близо...

Въглен нощ със меки длани хвърля светлинки
и захлупи в храсталака малките светулки-звезди.
Чак да се чудиш и се маеш на небето ли си вече,
че от тез светулки и комети сякаш сме далече, далече...

Щурците и те замлъкнаха да гледат що ще става тука
дали звезда се ражда или пък е глупава светулка,
която търси си листенце от което да скочи във мрака
че да блесне ярко-ярко, и звездите да засенчи от земята, земята...

Ала тези малките гадинки май и хич и не разбират нищо,
виждам че нощта е жива и ми шепне нещо любопитно:
просто тя при нас е слязла, на цветовете да затвори чашки
но после ще се изкачи, за да ни гледа с хиляди очи от небето, небето...