* * *

Сам пътувам през пустинята на своето празно съзнание,
търся място да се скрия от собствените опрвдания,
знам как небето потъмнява през пролетните бури,
така и нещо в мене прес онзи ден се изагуби,
нещо в мене тъй силно се пречупи,
така леко и ненадейно то се случи,
както утринното цвете нежно към слънцето поглежда,
така шепота ми тъй тих сега изглежда,
нежно пак дъжда по страните ми се стича,
измивайки сълзите на които ме обричаш,
защо мига тъй бърза да отмине,
искам той при мене вечно да остане,
сърцето вечно ще те съхранява,
тебе то познава,
всеки негов ритам ме ранява,
като с нож във мене то се впива,
иска нещо то да ме подсети,
за теб ... за мен ... за моите мечти.....